Fender Precision Bass: легенда от 50-те години

Пусни почти всеки запис от последните 70 години, вслушай се в басовата линия и с голяма вероятност слушаш Fender Precision Bass. Това не е преувеличение, а просто инструмент, попаднал върху толкова плочи, че по-лесно би било да преброиш онези, на които го няма. А най-странното е, че формата и звукът му практически не са се променили от 1957 година.

От продажбата на първия екземпляр през октомври 1951 година изминаха точно 75 години и Fender отбелязва това с печат на гърба на главата на новите модели. Матей взе в ръце два Fender Player II Precision Bass в новия епизод на Backline, единият с гриф от явор, другият от палисандър, и се зае с въпроса, по който басистите спорят от десетилетия.

За да разбереш защо Precision беше толкова важен, представи си как изглеждаха нещата преди него. Басистът стоеше в групата зад контрабас, инструмент колкото възрастен човек, който не се побира в колата и трябва да се носи по стълбите до клуба. Още по-лошото беше, че почти не се чуваше. Групите свиреха все по-силно, духовите секции вървяха на пълни обороти, китарите вече бяха електрически, а барабаните са силни открай време, така че контрабасът изчезваше от микса пръв.

Лео Фендър реши това както решаваше всичко, тоест технически. Взе формата, която познаваше от Telecaster, добави втори рог, за да виси инструментът с дълъг и тежък гриф балансирано на ремъка, и след дълги опити се спря на мензура от 34 инча. Искаше струна, достатъчно дълга, за да резонира както трябва, но не толкова, че ладовете да са неудобно далеч един от друг. Тези 34 инча важат и днес и се превърнаха в стандарт, по който се строят повечето бас китари в света.

Първият екземпляр беше продаден през октомври 1951 за 199,50 долара и се предлагаше само в прозрачен цвят blonde. Проблемът дойде веднага след това, защото тогавашните китарни комбота просто не издържаха басовите честоти и при по-силно свирене се разпадаха. Затова Фендър трябваше да построи и първия бас усилвател в света, легендарния Bassman, който парадоксално стана култов по-скоро сред китаристите, отколкото сред басистите.

Тук мнозина познават грешно, защото думата Precision не се отнася до звука или до прецизността на свиренето, а до ладовете. Контрабасът няма ладове, така че басистът търси интонацията с ухо и с пръст, а колкото по-нагоре по грифа отива, толкова по-деликатно става. Лео Фендър беше обсебен от точността на производството и неговият инструмент имаше толкова точно поставени ладове, че на него можеше да се свири чисто практически веднага. Оттук и Precision. По същество това беше реклама на факта, че няма да уцелиш встрани, и точно затова на него преминаха китаристи, които дотогава изобщо не бяха държали бас.

През първите години Precision още се търсеше. През 1954 получи заоблено тяло и изрез под предмишницата, защото дотогава беше буквално дъска, а към това се добави и двуцветен sunburst. Истинският повратен момент обаче дойде през 1957, когато Fender смени първоначалния прост адаптер със split-coil, тоест адаптер, разделен на две половини.

Причините бяха две и двете практични. Първоначалният единичен адаптер бръмчеше, което направо дразнеше Лео Фендър, а освен това полюсите му бяха точно под струните, така че създаваше толкова твърда атака, че късаше високоговорителите. Когато раздели адаптера на половини, свърза ги в противофаза и премести магнитите отстрани на струните вместо под тях, изчезнаха и бръмченето, и твърдият удар, а звукът остана плътен и закръглен. Същата година басът получи и глава по модела на Stratocaster, както и pickguard с монтирана директно върху него електроника. Оттогава практически не се е променял, което при инструмент, произвеждан от 1951 година, е доста изключително.

Най-голяма заслуга за това, че Precision стана стандарт, вероятно има Джеймс Джеймърсън. Свиреше на екземпляр от 1962 година, който сам наричаше Funk Machine, и записа с него практически цялата златна епоха на Motown. Басовите му линии и днес са задължително четиво за всеки, който приема баса сериозно.

В другия край на Америка младият Брайън Уилсън получи от баща си Precision и усилвател през декември 1961 и се научи да свири на него за няколко дни. По-малко от година по-късно излезе дебютът на The Beach Boys. От същата епоха идва и Карол Кей, студийната басистка от екипа Wrecking Crew, която записа на Precision толкова хитове от 60-те, че преброяването им е безнадеждно.

След това вече вървеше само. Доналд „Дък“ Дън в Booker T. & the M.G.’s, Джон Ентуисъл в The Who, Роджър Уотърс в Pink Floyd, Ди Ди Рамон в Ramones, Пол Симънън в The Clash, Стинг в The Police, Брус Фокстън в The Jam. По-късно Стив Харис в Iron Maiden, Дъф Маккейган в Guns N’ Roses, Майк Дърнт в Green Day и Нейт Мендел във Foo Fighters. Трудно е да се намери жанр, в който Precision да не е записал нещо основополагащо, а повечето от тези имена днес имат собствен signature модел. Куинси Джоунс обобщи това с думите, че бас китарата Fender е била „единственият технологичен пробив, който промени музиката завинаги“.

1. Първият Precision беше продаден през октомври 1951 за 199,50 долара и се предлагаше само в прозрачен цвят blonde. Дистрибуторите първоначално изобщо не бяха възхитени, затова Лео Фендър лично обикаляше с него клубове и концертни зали и убеждаваше музикантите един по един.

2. Името няма нищо общо със звука. Precision се отнася до точно поставените ладове, благодарение на които на него можеше да се свири чисто от първия ден, за разлика от безладовия контрабас.

3. Критикът Ленард Федър записа през 1952 година на концерт на Лайънъл Хамптън, че чува бас, но не вижда басист, и че на сцената стоят две китари, а се чува само едната. Басистът на Хамптън, Рой Джонсън, му отговори, че с прехода не е имал никакъв проблем и че използва инструмента на концерта в същия ден, в който го получи.

4. Джон Ентуисъл на 14 години, през 1959 година, си построи собствено копие на Precision по снимки, защото във Великобритания тогава просто не можеше да се намери. Не му изкара дълго, продаде го по настояване на Роджър Долтри, който твърдеше, че заради него постоянно им горят високоговорителите.

5. Басът, който Пол Симънън разбива на обложката на албума London Calling, е Precision. Случи се на 20 септември 1979 в нюйоркския Palladium, а причината беше гняв към охранителите, които не пускаха публиката да стане от местата си. Фотографката Пени Смит всъщност не искаше снимката да отиде на обложката, защото ѝ се струваше размазана, а списание Q я обяви през 2002 за най-добрата рок снимка на всички времена. Останките от този бас днес се излагат в Museum of London.

Оригиналният Precision имаше гриф от едно парче явор заедно с грифовата плоча. През 1959 Fender премина към залепена палисандрова плоча и тя стана стандарт, докато в средата на 60-те яворът не се върна като алтернатива. Оттогава избираш ти.

Разликата съществува, но е по-малка, отколкото се пише в интернет. Яворът е по-твърдо и по-плътно дърво и освен това се лакира, така че тонът има малко по-остра атака и по-изразени високи. Това е звукът, който работи, когато искаш басът да се чува като самостоятелен инструмент, а не само като подложка под групата. Палисандърът не се лакира, по-порест и по-мек е, затова заобля атаката и общо звучи с нюанс по-топло и по-тъмно. Наистина се чува, но разликата е по-малка от тази между два комплекта струни и далеч по-малка от това, което дясната ти ръка прави с тона.

Много по-голяма роля играе усещането под пръстите. Лакираният явор е гладък и хлъзгав, затова ръката се движи по-бързо по него, но ако дланите ти се потят, може да започне да захваща. Палисандърът е матов и по-грапав, държи пръста малко по-добре и никога не лепне. Точно затова си струва да пробваш и двата и да решиш според това, което ти ляга.

Player II е при Fender най-достъпната серия, тоест инструменти, произведени в Мексико, които се държат ниско по цена, но все пак са истински Fender-и с всичко, което върви с това. Най-видимата промяна спрямо първоначалната серия Player е точно завръщането на палисандъра. Преди това се използваше по-светлото дърво Pau Ferro, което само по себе си е наред, но визуално никога не беше същото, защото човек свързва Fender автоматично с палисандър.

Второто нещо, което усещаш веднага, са заоблените ръбове на грифовата плоча. Когато вземеш бас в ръка в магазин, първото, което може да ти пречи, са стърчащите краища на ладовете и острият ръб на плочата, който се забива в дланта. Тук няма нито едното, ладовете са хубаво изпилени, а плочата е заоблена отгоре и отдолу. Грифът е модерно C с радиус 9,5 инча, така че ляга в ръката и на по-дребен човек или тийнейджър, а отзад има сатенен полиуретанов лак, което на практика значи, че палецът се плъзга гладко по него и не събира мръсотия дори при потни ръце.

Най-много обаче изненада адаптерът. От всички басове на Fender, които Матей е тествал, точно този има най-нахакания характер. Докато по-скъпите модели звучат професионално и балансирано, този е откровено пробивен и бута напред, та без проблем си представяш баса в пънк група, където реже през всичко останало. Във видеото има звукови примери, така че можеш да прецениш сам. Конкретно става дума за Player II Precision Bass в цвят Rallye Orange с яворова плоча и бял трислоен pickguard, както и за версията Cactus Gray с палисандър.

Ако искаш оригинален Fender и не искаш да дадеш за него няколко хиляди, Player II е най-разумният път. Няма от какво да се срамува и до по-скъпите модели, има собствен характер и пасва и на някой, който ще посегне към Fender само бегло, но иска да има оригинала вкъщи. Единственото, което леко дразни, е, че идва в картонена кутия и калъф в нея няма да намериш, така че за гигбег или твърд куфар сметни отделно.

Едно ниво по-нагоре стоят American Performer и American Professional II, тоест басове, произведени в САЩ, с по-добър хардуер и адаптери. Който иска винтидж звук и вид, ще го намери в American Original 60s, а който иска точно онзи инструмент, който се продаваше през 50-те, ще посегне към American Vintage II 1954. Той има оригиналния единичен адаптер, голямата Telecaster глава отпреди 1957 и радиус на плочата 7,25 инча, което е значително по-закръглено от днешните 9,5. Ако търсиш по-скоро модерен и по-лек бас, виж Aerodyne Special.

А ако те тегли конкретният звук на конкретен човек, signature моделите не са маркетинг. Steve Harris Precision има друг адаптер и е построен точно за онзи галоп, който познаваш от Iron Maiden, Duff McKagan Deluxe е настроен за по-груб рок звук, а Nate Mendel P Bass е проста класика за човек, който иска един тон и го иска съвършен. Цялото предложение е при бас китарите Fender, ако търсиш първата си, виж бас китари за начинаещи, а ако ти трябва по-нисък обхват, имаме и петструнни бас китари. Между другото, другият голям бас на Fender е Jazz Bass, появил се през 1960, който не замени Precision, а го допълни.

Басът сам по себе си още няма да ти засвири, така че сметни поне струни, свестим ремък и тунер. Ако свириш вкъщи, стига ти малко бас комбо, а за репетиционна и концерти вече ти трябва нещо по-голямо, затова прегледай бас комбота или направо комплект от глава и кабинет. Когато поискаш да извадиш от него повече от чист звук, започни с един бас ефект, спокойно овърдрайв или компресор. А ако още избираш, виж Как да избереш бас китара, Как да избереш бас усилвател, Как да избереш бас кабинет и Как да смениш струните на бас китара. Между другото, ако ти харесват такива годишнини, имаме и статия за това как Telecaster отпразнува 75.

А ако след всичко това пак не можеш да решиш, иди и ги пробвай. Десет минути с явор и палисандър един до друг ще ти кажат повече от всяко написано сравнение. При баса това така или иначе е единственото нещо, което наистина решава, защото как ляга в ръката ти, няма да ти каже нито видео, нито статия. Цялото предложение е при електрически бас китари.